Как Ердоган продаде заветите на Ататюрк?

Незабравими ще останат ударите, които през 2009 година на срещата в Давос си размениха тогавашният турски премиер Реджеп Ердоган и израелският президент Шимон Перес. На единия от панелите двамата влязоха в словесна престрелка по повод израелските въздушни нападения в ивицата Газа, извършени малко преди това. Ердоган напусна залата, след като пламенно беше защитил палестинската кауза, а в Турция го посрещнаха ликуващи тълпи. Тогава коментаторите изтълкуваха действията на Ердоган като опит да се възползва от настроенията в арабския свят, пише в свой коментар за Deutsche Welle Александeр Гьорлах. 

Само две седмици по-късно Ердоган беше обявен за почетен гражданин на Техеран - столицата на шиитски Иран. Както е известно, в религиозно отношение иранските шиити нямат нищо общо със сунитите в Палестина. В същото време обаче тъкмо Иран е най-заклетият враг на Израел. Режимът на аятоласите в Техеран и до днес отказва да признае на Израел правото на съществуване и периодически заплашва, че ще го унищожи.

Успоредно с това, вече като президент на Турция, Реджеп Ердоган трайно се опитва да наложи страната си като първа сила в региона, ако не и като световна сила. Само преди няколко седмици, при откриването на джамията, в която беше превърната световноизвестния истанбулски храм „Света София“, главният турски духовник с меч в ръка говори за новото величие на Турция.

И не беше само „Света София“ – междувременно още една някогашна православна черква в Истанбул стана джамия. Сега обаче изглежда, че всички блянове за ново могъщество на Турция отиват по дяволите. Заклетият враг Израел и Обединените арабски емирства са договориха да нормализират отношенията си. 

Тази спогодба има за цел най-вече да изолира Иран и неговата терористична организация „Хизбула“, които през последните години дестабилизират целия регион. Но договорът всъщност изолира и турския президент Ердоган, който до момента се стремеше да влезе в ролята на хегемон и закрилник на арабския свят – а сега не му остава нищо друго, освен да наругае арабите заради „предателството“, че са зарязали в беда своите палестински братя.

Очевидно Ердоган доста беше надценил възможностите си, когато в началото на годината самоуверено заяви, че във външнополитическо отношение Турция може да прави каквото си иска и не зависи от никого. Защото все още САЩ са единствената велика сила, която може да постигне нещо в региона. 

И в крайна сметка от новото приятелство между Израел и Емиратите най-много ще спечели един играч, останал леко в сянка: президентът на САЩ Доналд Тръмп. Той наложи своя твърд курс към Иран и сега, непосредствено преди президентските избори през ноември, може да се похвали с голям външнополитически успех. Успех, с какъвто не можаха да се закичат нито предшественикът му Барак Обама, нито пък ЕС.

Турция нададе гръмки протести срещу установяването на дипломатически отношения между ОАЕ и Израел, но президентът Ердоган сякаш забравя, че през 1949 година тъкмо неговата страна беше първата в региона, която установи дипломатически отношения с младата държава Израел. По онова време Турция все още беше светска държава и нямаше никакви амбиции да се намесва в регионалните конфликти, които още тогава бяха безнадеждно възпалени от разнообразни религиозни противоречия. Малко по-късно, през 1952 година, Турция влезе в НАТО и така се превърна в надеждна брънка на западния Алианс.

Курсът на Ердоган към ислямизиране заплашва да вкара Турция в ролята на аутсайдер в международните отношения. А това вече си е истинско предателство: както към заветите на Ататюрк, така и към волята на онези 40 милиона турци, които не са гласували за Ердоган.